Честит най-светъл празник на духа и просветата уважаеми ученици, учители и служители на Профилираната хуманитарна гимназия „Дамян Дамянов”. Вижте всички посланието, което изпрати на своите учители в навечерието на празника една от възпитаничките на гимназията. Нека нейните мисли и чувства ни вдъхновяват и палят и в бъдещата ни съвместна работа в учебните стаи. Следва текста на Вяра Георгиева:

Изучих се. Свърши, толкова. Който каквото и колкото взел – взел. Оттук насетне, време за раздаване.

В залата, някъде из редовете. В училищна униформа, за последно. И последно приветствено слово, и последни напътствия. Аплодисменти. Лампите угаснаха.

Само едно изпращане остана още. Ей там, в двора. И едно знаме за целуване. След последната обиколка. „Миирно! Марш!“. „За сбогуване със знамето на училището…“

Като по филмите, точно. Нещо се ражда. Расте пред очите ти. Гледаш го, радваш му се. Помагаш му да порасне. И си тръгва. Или си тръгваш ти. Тук не знам, решавай. Но го няма. И теб те няма. На твое място идват други. Много, много, усмихнати, шумни, пълни с енергия, любопитни. И то продължава да се расте. Само че без теб. Чуваш нещо от време на време. Като писмо от някой, заминал нанякъде. Само че вече не е същото.

Затова пък си остават спомените. Толкова силни, толкова цветни, че… Че даже и писмата не четеш. Не искаш да разваляш спомени. И снимки не ти трябват. Пазиш погледи, гласове, моменти. Какви? Всичките.Минават пред очите ти на лента. Преди последната обиколка. Или пък след нея…

За първия 15ти септември, че даже и малко преди него. Учители, на куп. Все още празни коридори. Ново училилище, от скоро, чуваш. Защо пък точно там? Защото някога някой ти каза – „ако бях на твое място сега, щях да последвам следата на молива“.

Не че тогава разбра. Но пък го направи. И дойде 15ти септември, 2002. Група събрани лица, непознати. Няколко репетициим, музика. Лист хартия в трепещи ръце. Думи за пред хората. И за пред себе си. Та така се започна – пред микрофон. И странно, но така и завърши – в една зала, пред микрофон. Говорете ми после, че само в литературата имало композиционни рамки 

А по средата… Е, там беше интересно, И не, не мога да разкажа всичко. То думите някак не стигат. За всичките разговори. За всичката подкрепа. За споделянето. За насърчаването. За вярата. Вярата, че можеш, че си някой, че ще успееш. Не толкова твоята, колкото на другите в теб. На учителите, на съучениците. Всичко си спомняш – и часовете, и междучасията, и белите листи, и постоянните контролни, и изпитванията, пък и олимпиадите, и очакването, и конференциите, и хората…

Хората. Спомени за хора. Това най-силно си спомняш. Хората. И преди последната обиколка, сърцето ти започва да бие по-силно, и ръцете ти се изпотяват. Хората ще ти липсват. За тях от писмата трудно ще научиш. Да, от снимките ще разбереш. Но няма да усетиш. И треперещите гласове няма да ги чуваш.

Лампите светват. Време е да тръгваш. То никой не остана вече в залата. Готов ли си? За последната обиколка. 10 години по-късно. С униформата, старата…

C благодарност,

на моите Учители

г-жа Stoika Jordanova, г-жа Tanq Stancheva, Ms. Bonka Nakova, г-жа Катя Тахчиева, г-жа Margarita Markova, г-жа Daniela Markova, г-жа Galina Baltadjieva, г-жа Нина Неделчева, г-жа Радослава Рашева, г-жа Mariya Kavrakova, г-жа Савина Стойчева, г-н Марин Маринов