“В началото бе словото...” А от словото всичко след туй се създаде – за да се промени; за да оформи само себе си; за да се докаже; за да начертае пътя към бъдното... И да помни миналото...

Там аз потапям се отново. Назад във времето пътувам...

Десет години изминаха откак перото ми с алени букви рисува историята на училищния звънец. Рисувам аз всичко с четка незрима, а мастилницата на душата е мое вдъхновение. Рисувам... копнежите и надеждите на онези, които за пръв път прекрачват прага на Знанието; рисувам и плачещите сърца на отиващите си; и болката рисувам, и, и радостта, и смеха ехтящ сред коридорите, и себе си... като част от всичко това. От всичко в десет години изградено. От тях – ученици и учители, деца и родители, от моите наследници. Във всеки частица от пламъка на палитрата огнена гори – за да разпали тлеещата искрица любомъдрие, за да се докосне до висините на художественото пространство, за да се потопи в загадките на миналото. И да открие себе си, да разбере себе си, да бъде себе си. А всичко туй пред очите ми сякаш че става – душата ми е сцена на живота – тук, между четирите стени на класната стая. Тук, където децата отпреди десет години пораснаха вече; където бляновете постепенно в реалност се превръщат; където душата сама над себе си властва – за да определи просторите на неограничимото... тук – в последните десет години.

Дните поредни – и много, и малко. За мен ли? Различни просто те бяха – различни от всичките други подобни, различни и от тези, които тепърва предстоят. Други – към покоряване на новото устремени, спомена за миналото запазили... споменът – рисувам и спомени с моята четка незрима... защото ятото отлита – всяка година, през май. Отлита, но остава. Споменът остава. И картините мои са тук. Картини за успехи в жанрове различни. Успехите на моите наследници, носещи факла на българщината в душите си. Те – различните в своята еднаквост – защитиха и себе си, и мене дори. Как ли? С висините достигнати на полета духовен. Те - моите наследници – печелят награди областни, национални, международни; те - моите наследници – са лауреати на Знанието; те – моите наследници – представиха страната ни върху крилата на собствените си успехи; всички те – литератори, философи, историци – моите наследници...

И всичко тече, всичко се променя. Но не се гаси туй, що не гасне. А духовното нивга не изтлява. То се надгражда, то се строи. За десет години. И за десет пъти по десет години. А аз съм тук и рисувам...

И своето име изрисувах – с боите алени, над вратата на Знанието.